от Иван Марков
21/06/2024
Една от най-основните теми за човека в личното преживяване на живота е търсенето на себе си, намирането на себе си, стремеж към психична здравост и зрялост. „Как е възможно въобще това?“, „Мога ли да ускоря процеса?“, „Защо се чувствам и мисля по този начин?“ са сред въпросите, които изникват пред нас. Още тук, в самото начало, трябва да въведа едно основно разграничение, а именно: Че психичната здравост и зрялост, респективно постигането на личностна идентичност, не са дадени - не са нещо с което се раждаме, а са въпрос на много дълъг път, порастване и израстване. В този смисъл бих казал, че животът е всъщност път към постигане и израстване до зрелостта, осъзнатостта - здравостта, а в един по-широк контекст е въобще усилието да се научим да станем хора, да постигнем човечност, да се научим да обичаме и да даваме любов..
В тази статия ще боравя с три понятия на себевъзприятието, които се разпростират из целия жизнен опит на човека: „Кой съм?“, „Аз съм“ и „Себе си“.
„Кой съм“ е описание на първичната същност, която е несъзнавана. Това е времето през, което съм се формирал без мое участие (това е от 0 до 14 г.).
От 14 г. нататък аз съзнателно започвам да формулирам представи, разбирания, да трупам опит и да извеждам принципи и уроци от него; да формирам/ формулирам стремежи, мечти, цели... Започвам да мисля „Аз съм...“ Тази конструкция ще нарека „реактивен аз“, тъй като изброеното преди малко, макар и формирано от индивида, е изградено по-скоро като реакция на опита, или продукт на въпроса „Кой съм?“.
Възприемането на „Себе си“ е структурата, която израства от предишните две структури и е продукт на осъзнаването и същевременно прилагане на осъзнатото. Тази структура я няма в предишните две, защото в тях е само материала. Тя не може да бъде измислена, както в разбирането „аз съм“, където могат да се положат цели и стремежи, които са просто въпрос на желания, его, нужди. Последните са просто проигравания на възможности, експериментиране и трупане на опит.
В „аз съм“ се трупат знания, качества, умения, способности. Там – в „аз съм“ – е направата на това „аз съм“, изграждането на адаптивното и социалното аз...
В „Себе си“ водещите процеси са на интегриране, осмисляне, свързване, разбиране, схващане, приемане... В „себе си“ се свързват „кой съм“ и „аз съм“, макар че този процес е свързан с разбиване и разграждане на отъждествяванията и идентификациите.
С други думи, мисленето се е отъждествявало с „кой съм“ и „аз съм“, като си ги е приписало като своя естествена същност. В процеса на осъзнаване това отъждествяване се разкъсва, без което е невъзможно изграждането на „себе си“, но без да ги отрича и отхвърля. Напротив, разбитите елементи се използват като материал за изграждането на „Себе си“. Това са всичките представи, убеждения, вярвания, нагласи, отношение, принципи, знания, ценности, опит, придобити качества, умения и способности – въобще целият вътрешен свят и всичко, което отговаря на въпроса „кой съм“, които в процеса на осъзнаване са били поставени на преразглеждане, отхвърляне и/или приемане. В този хаос нищичко не остава не засегнато или пропуснато. Всичко се разчиства, хоризонта се разсейва.
Разбира се, от пепелта винаги израстват кълнове; все още има живи корени, но градината вече е обгрижвана, има си стопанин и нищо не може да избуее. На етапът „себе си“ основното е грижата за вътрешния свят. Разчистват се тъмните и усойни пространства, разбиват се натрупвания, осигурява се достъп, отваря се пространство, за да проникне светлина. „Запазих, съхраних и доизградих“, което всъщност е процеса на свързване след разкъсването на отъждествяванията....
Затова „Себе си“ не е въпрос на даденост, а на внимателно изграждане, което е свързано с много грижа за чистотата и яснотата на вътрешния свят.
От тук нататък въпросът е какво ще направя.
„Себе си“ има два плана: Единият е субективният – т.е. разбирането и осъзнаването на „кой съм“ и на „аз съм“. Другият е обективният план – надскачането или по-точно израстването на субективната природа.
"Кой съм" и "Аз съм" са стандарти на психичното във възприятието на жизнения опит и са валидни за всеки индивид. Те са общочовешки проявления, но гледат на живота субективно.
Достигайки на ниво "Себе си", се прави преход от субективното насочено навътре "Аз" към обективното "Аз", което се свързва с външното и живота въобще.
Струва ми се, че няма нищо в нас нито по-висше, нито по-съвършено, а само това, което пораства и израства.
Нека разгледаме по-отблизо това израстване...
Първата идентификация е тази с друго човешко същество, което задава модела на по-късните взаимоотношения с другите. Това е първото социално взаимодействие. Следва идентифициране със собственото тяло, защото допреди това детето се възприема като едно цяло с майка си. Постепенно тази идентификация отстъпва пред по-мащабните взаимодействия – със семейството; с групата на връсниците. В училищна възраст са личните идентификации с „готови“ идентичности – „аз съм добър ученик“. Някъде в периода на юношеството наблюдаваме разширяване на личните и социалните идентификации, където започват да се зараждат екзистенциалните идентификации. Но това е извън обсега на настоящата статия.
Преди постигането на съзнанието за „Себе си“ неминуемо предстои крах на идентификицаиите, по-често срещано като криза. Този крах не е просто „справяне с проблем“. Той поставя ново начало.
Новото начало е не само срив в постигнатите идентификации, а е край на идентификациите: „Не приемам готовите личности и роли, които обществото ми предлага. Ще измисля нова, защото съм уникален.“
Това обаче не е отхвърляне на предишния ми живот, същност и Аз, както може да се разчете и което може да е и посока. Това е изграждането на новата същност.
